Изкуството като игра

Изкуството като игра

В приложната математика теорията на игрите изучава стратегическите математически модели и вземането на решения в конфликтни ситуации. Конфликтни са ситуации, при които има две враждуващи страни с противоположни цели. При това резултатът от всяко действие на едната страна зависи от начина на действие на противоположната страна. В изкуството много критици, изкуствоведи и философи са обсъждали противопоставящите се и съответно комбиниращите се основи за изграждане творческия процес и продуктът от него.

Ако предположим, че дефиницията на „игра“ съответства с дефиницията „конфликтна ситуация“, то в изкуството са се налагали проблематики, които са поставяли на везните дълъг списък от казуси: от високото изкуство до занаятчийството, относно илюзорното и реалното, за разумното и духовното, от природно-наподобяващото до въображаемото през полемиките отностно дейснотта на художника- неговата оригиналност, талант, маниер и гений.
Споровете за играта в изкуството поставят на преден план въпроси от философската естетика, което ще рече, че основните точки на разглеждане са противопоставянето на духовно, красиво и свободно. Според много теоретици играта провокира най- неподправеното в човека, неговата духовност и свобода на съзерцанието. Изкуството е своеобразна игра, която според мен е отражение на културата, политиката и въобще времето, в което се развива и влияе процесът. Продуктът на изкуството обикновено е натоварен с двуяк смисъл на отражения- от една страна отразява епохата, от друга страна се разкрива като дневник на душата и оттук философката естетика и художествената критика могат да разглеждат и тълкуват вариращите характеристики на изкуството.

Нека все пак разгледаме основите на естетиката. Дисциплината на естетиката се занимава с със същността и възприемането на красивото, с въпросите на изкусвото. Обекти и концепти на нейното разглеждане са възвишеното и красивото, както и техните опозиции, включително грозното и дисонансното. Според нея в изкуството хармонията на света се превръща в баланс между природните закони и индивидуалността на художника. Художественото произведение е организъм, комбиниращ ума, който насочва таланта в комбинация с опита от средата, обуздани в законите на духовното и природното. Важно забележка е, че сложната игра за естеството на изкуството и продуктът му се състезават тезите за красивото и идейното, ала тези норми изглеждат съотносими за далечните течения преди ХХвек. В модерното изкуство се открива на преден план един от ключовите въпроси: къде е красивото? Съвременното изкуство борави с провокацията- играта с възприятията на зрителя (дадаизъм, концептуализъм, поп арт, акционизъм, хепънинг), но въпросът с функцията на изкуството сменя своята парадигма.

В твърдението на Хегел, че разцветът на изкуството е отминал и е заместен от разцветът на философията на изкуството, съзирам адекватна обосновка за състоянието на съвременното концептуално изкуство. Концепцията сиреч идеята поставя художника в позицията на „артистът философ“. Тоест художникът сам декларира смисъла на произведението си, но от естетическа гледна точка това означава ли, че в съвременното изкуство всеки творец е постигнал потенциала на гения си (съобразно с идеята на Кант, че геният създава нещо, за което съществуват правилата, които художникът сам е наложил; че талантът се корени в естетическите идеи). Отново според Кант съзерцанието и въображението са игри на илюзорното. Лишени от логика естетическите идеи се противопоставят на метафизчните идеи . С други думи Кант предлага, че за да присъства красота в изкуството, то сетивността побеждава разсъдъка, но възвишеното е противоположно- от неудоволствието, страданието и негативното състояние се преминава към удоволствие (подобно на катарзиса при Аристотел). Имайки предвид, че съвременнното изкуство се заиграва често с гротеската, провокацията, която често достига дори границата на отвращение( но все пак с предположението, че художникът е поставил своя норма на изразни средста и определена идея), то може ли да се твърди, че изкуството от ХХв може да се определи и като красиво, защото възтържествува въображението на артиста и като възвишено поради неудобството, което създава първоначално плюс облекчението след разбирането от зрителя на основните мотиви за създаване от твореца? Тогава защо толкова често е прокламиран „краят на изкуството“ именно в това развитие на изкуството?

Hannah Höch. German, 1889-1978

Едно от най- провокативните течение след Първата световна война е това на Дадаизма. Характеризира се с нихилистичното си отношение към красотата, влечение към абсурдното, анархията, отрицание на естетичните норми, провокативността и чувството си за хумор. Дадаистите не влагат конкретни послания в творбите си. Те играят с възприятията на зрителя като го оставят да направи собствена интерпретация на произведенията им. Дада критикува логиката в творческия процес, игнорира естетиката, това е (анти) изкуство на абстракцията, ирационалната мисъл или изобщо липсата на такава; подигравка с традиционните ценности в изкуството. Протестите и деструктивизмът в изкуството продължават и в други форми, като например липсата на творчески процес за сметка на индустриално създадени функционални предмети от ежедневието, които художниците директно използват, променяйки контекста им. Това е „редимейд“ . Тръгва от практиките на Марсел Дюшан, който през 1917 г., заедно с Франсис Пикабиа, Алфред Щиглиц и Ман Рей, участва на първата изложба на авангардни европейски художници в Ню Йорк. Там Дюшан показва своите „редимейд“ форми – велосипедно колело и стойка за бутилки.Тогава за първи път в историята на изкуството авторът изразява себе си чрез форма, която не е негово собствено творение, и дори не е форма на изкуството. Редимейдът играе с публиката като я принуждава да превърне даден обект извън реалната му функция в обект за съзерцание. роблематизира се самата граница на изкуството, като вниманието се измества от творението към идеята на автора. На тази основа Дюшан поставя началото на концептуалната тенденция в изкуството на ХХ век, като извежда съвършено нов модел на функциониране на изкуството, базиран на мисловното пространство. Редимейдът обезмисля покупкопродажбата на изкуство, като по този начин „минира“ същината на буржоазните отношения. Публиката е провокирана да играе.

Така например в пърформaнса на Олег Кулик можем да видим как художникът провокира средата и публиката към определена реакция, съпричастна с неговото изпълнение. Кулик се въплъщава в ролята на куче, той е гол, движи се на колене и длани, лае, хапе и нарушава ежедневния ритъм на хората. В едно от интервютата си споделя: „Човекът е обладан от животинските си сексуални страсти: неговите политика, икономика и култура изцяло са насочени към това някой да го обладае сексуално.Аз персонифицирам мъртвото човечество, неподвижно като мрамор, студено и бездушно. Там се движат само знамето и кучето. Човекът е умрял и е затиснат между идеологията и животинските си страсти.“ С дръзкото си изкуството Кулик приветства острата обществена реакция. Арестуван е многократно, а веднъж е повикан патрул за бездомни кучета и го прибира. Регулативните органи също са в играта. Неговата игра, с неговите правила.

Друг руски художник също провокира силни реакции и то в пределите на нашата държава- става дума за Давид Черни. Той взема участие в проекта “Ентропа: Стереотипи и бариери за разрушаване” в Брюксел. Българското представителство в ЕС е било разгневено от “произведението” и е внесло официален протест срещу изложбата,тъй като България е представена като колаж от “турски тоалетни“. Според официалната информация чешкото председателство е поканило художниците, без да им налага никакви ограничения и те са били свободни да подходят към темата, както желаят. В колажа Белгия е кутия с шоколади, Франция е покрита с транспарант “Стачка!”, Германия е с парчета аутобани с коли, Италия е голямо игрище, на което играчите държат футболна топка пред слабините си в нещо като “авто-еротична система”, на Люксембург виси надпис “For Sale”, Испания пък е цялата в бетон, а над потопената Холандия стърчат минарета. Мястото на Великобритания е оставено празно от художника Халид Асади, Румъния изглежда като кичозен увеселителен парк “Дракула ленд”.
Естествено играта на съвременното концептуално изкуство провокира противоположни реакции в зрителите- често те реагират първосигнално на дадени изображения и акции без да са проучили подбудите, което създава определен смут, но именно той всъщност е търсеният стимул, за да се обърне внимание върху дадени проблеми от съвременното общество. Една крилата реплика на Достоевски би могла да обясни добре конфликтните ситуации в съвременното изкуство: „Равнодушието е паралич на душата“. В този дух: много съвременни художници „лекуват“ залинялата душа, изкарвайки публика, или цели народи от зоната им на комфорт.

 

Диалогът публика- артист често е сложен и понякога играта на изкуството не просто остава неразбрана, ами заклеймена, или дори обозначена като криминална. В този смисъл, може би най- известният пример е британският стрийт-арт художник с пълна персонална анонимност – Банкси. Творбите на Банкси се отличават от останалите улични автори с много социално изострена тематика и със сигурност го правят нещо повече от драскач на градските стени.Темите в изкуството на британеца са: капитализъм, расизъм, разделение, медиите като манипулатор, консуматорството, пропастта между бедни и богати, елит и аутсайдери. Някои са мили закачки, други отделят почит на детското, невинното или направо смешното. Световноизвестни личности притежават негови творби, а от „терорист”, който „драска” по стените на музеите Метрополитен и Тейт, той е нареден заедно с Анди Уорхол в обща изложба.


Изключително трудно е се охарактеризират група произведения, камо ли цяло течение в един общ знаменател на тълкувание. Основното, обаче е, че посоката на изкуството се е сменила.Без значение какво представлява посланието на дадена форма на съвременното изкуство, нито неговото качество, положителна или отрицателна реакция, единственото което може да въплъти смисълът му, според мен е именно заготовката за заиграване. Чрез способите на играта вече не само културните средища, ами обществата, държави, съюзи се пробуждат за належащи въпроси и независимо препратките и детайлите, играта е създала казус- повод за размишление, за нови значения и премълчани, но належали проблеми. Размишлението и първосигналната реакция, дори шокът, които произтичат от играта всъщност изпълняват основното правило на играта- отговаря се искрено, човешки. Изкуството хвърля заровете към човешката природа, тя посяга и от нея зависи дали ще върне хода, или не, но въпросът е заровете не просто да останат на масата, но да бъдат взети от ответната страна, защото както стана ясно от теорията на игрите в началото- резултатът от всяко действие на едната страна зависи от начина на действие на противоположната страна.

 

Leave a Reply