Отчаяните със златен медал

Отчаяните със златен медал

Всички ние сме завладяни от желанието да постигнем целите си по най- ползотворен начин. Полагаме всекидневни усилия, за да предоставим стабилност в цялостния облик на живота си, да изградим образец на професионализъм и да оставим наследство от успехите си, но кога удовлетворението от постиженията се примесва с арогантността и къде е границата между страстната амбиция и комплексираната грандомания?

Параграфи за Амбициозния човек

Амбициозният човек е личност, която не непременно се отличава със забележителна идейност, или екстраординален интелект. Според мен това е индивид с изключителна енергия на трудоспособност, която може да компенсира липсата на някои възможности със систематични усилия. Той обича професията си, старае се да бъде пословично добър в нея и подлага постиженията си на лична проверка. Визирам една дисциплинирана персона с чувство за самоконтрол, в който гласът на разума е водещ пред този на настроенията.

Амбициозните хора могат да бъдат изключително емоционални, но те биват неуморни в стремежите си като винаги завършват започнатите дела и поетите ангажименти. За разлика от грандоманите, те се вдъхновяват и мотивират от чуждите успехи. Лишените от болна амбиция за слава и благополучие, ехидността на завистта рядко ги застига, защото по скоро предпочитат да изследват пътя на успеха, отколкото да затворят очите си за пътя до благосъстоянието на колега.

Амбициозният човек се възползва от предоставената му помощ и търси варианти да се сдобие с подкрепа, когато не му е оказана първоначално. Без да пренебрегва и омаловажава предоставеното съдействие, той надгражда и понякога се вдъхновява толкова, че прескача лимита на собствените си очаквания. Това е закономерна мъдрост- да осъзнаеш, че нищо в този живот не се постига самостоятелно…че колкото личната съдба се кове еднолична, толкова се доизгражда и от обкръжението. Уви, често хората бъркат силно положените усилия от тяхна страна със независим престиж.

Амбициозният човек не търпи застой, той се самоусъвършенства като влага неизчерпаемо количество енергия в самообразованието си. Когато човек натрупва информация и тренира интелектуалния си потенциал, събужда творческата си същност, която е задължителна съставка във всеки един от нас.

Грандоманът

narcissism

Мдаа, всички познаваме тази начумерена личност, която обича себе си повече от всеки друг на тази планета. Човекът, който концентрира комуникацията си до кръг от своеобразни слуги, предоставящи мнението си само, ако то е в подкрепа на грандомана. Той е човек, с когото не е трудно да се сработиш, а напълно невъзможно. Той е безмилостен, алчен, душевно затормозен индивид, който е склонен да измами и порогае всеки морален принцип, за да се изкачи на почетната стълбица в общественото полезрение.

Грандоманът не е в състояние да дели славата и постиженията си с други. От друга страна често агресира срещу отказите и липсата на помощ в болните му амбиции като търси всевъзможни начини да злепостави авторитетите, които не са подкрепили стремежите му. Този човек страда от постоянно недоволство от постигнатото, винаги копнее за още до степен, в която не е в състояние да се зарадва дори на изпълненото му желание.

Обикновено подобни хора тотално са загубили представа за вътрешно равновесие, коректна самооценка и е погубен в нереалистични вярвания в собственото превъзходство като се превръщат в бреме както за себе си, така и за обкръжаващата среда.

Бих нарекла подобно поведение „синдром на шефа” , като то далеч не е задължително присъщо за човек на по- висша позиция. Все пак да не дава Господ да работиш за такъв властолюбец! В непрестанното си състезание между възможности и желания, подобен персонаж е склонен да лъже, експлоатира и присвоява чужд труд само за да задоволи краткотрайно болезнените си комплекси.

Прикрито, или не най- отровният порок на този горделив типаж е завистта, защото дълбоко в себе си е пределно наясно, че възможностите му са ограничени и че най- вероятно всяко постижение е дело на нечестни действия. Затова грандоманът не е в състояние да похвали дори най- способните си колеги.

Завистта

envy

Завистта- чувството, че онова благо, което е притежавано от другиго е незаслужено, защото ние сме по- достойни за него. Един от седемте смътни гряха, които буквално от латински INVIDIA означава „не виждам” . Завистта се дели на активна и пасивна като в първият случай човек се опитва да иззземе придобивката на съперника си, злослови срещу него и поронва авторитета му, а във втория пасивен случай- се разглежда поведение, в което човек може привидно да се радва на чуждия успех, но вътрешно да страда и измъчва душата си в следствие  липсата на придобивки в личния си път.

Все пак моите разсъждения ме отведоха повече към темата за „невиждането”, отколкото към поведенческите афекти. Какво не виждаме, че да изпитваме злоба, ревност, негодувание и чувство за несправедливост? И най- вече на какво отмъщаваме в тази слепота?

Първо заличаваме преценката си към чуждите усилия, а от там и към крайния резултат, който го е довел до заветните почести. Завистта се поражда от най- силното човешко желание- да бъдем чути, приети и признати. Някой да обърне внимание, да се загрижи и когато това не случва, се заражда агресия или мъка.

Винаги се питам какво имаме да делим в този свят при положение, че в гена на всеки един човек не просто е заложена, а закодирана способността да създаваме и претворяваме. Поради тази предпоставка сме устроили живота си по определен начин- ходим на работа, облагородяваме градовете си, създаваме деца и развиваме изключителни технологии, но за да не звуча твърде абстрактно, ще дам пример от личния си опит.

Истеричната колежка

Естествено и аз, като всеки жив човек съм изпитвала чувство на завист. Случваше ми се в тийнейджърските години, в които водена от болната амбиция на комплекса си за първенство, страдах от чувството за липса на значими постижения в живота си. ( Че как нали докато сме младежи сме най-  уникалните, най- иновативните и поради това най- неразбраните! Всичко знаем, всичко можем!) После по време на следването ми останах толкова разочарована от обучението в академията, че ме удари цунами от нихилизъм. Замислих се отностно въпроса за завистта, когато станах обект на нея. Произтече от колежка, която един ден като разярено животно крещеше в лицето ми как не заслужавам да ме поощряват в изкуството след като не съм го правела с душа и сърце. Реакцията й откровено ме срази. Тя изобщо не си даваше сметка колко усилия, жертви и нерви ми е струвало, за да постигна някакъв минимален успех и фактът, че не се интересувам от чуждото мнение, свързано с естетическите качества на произведенията ми, изобщо не означаваше, че нехая за изкуството като дейност и призвание. Чрез нея открих и собствената си вина през изминалите години, но и стабилизацията си, която искам да предам на повече хора, за да не живеят с чувство за малоценност.

Личната уникалност

malenartist

Ще прозвучи тип банално, но според мен хората, които периодично се озлобяват от чуждите успехи изобщо не са запознати със себе си, възможностите си и стъпките, по които да постигнат целите си. Вероятно те самите не са провокирали лимитите си на борбеност и затова “ослепяват” в подценяване на конкурента. Всеки човек мечтае за определено благоденствие, но замисля ли се как да го постигне? А наясно ли е с неподражаемите си заложби, за да ги впрегне в работна тяга на успеха?

В този ред на мисли, дали не е редно да се отдръпнем назад и да помислим на какво точно завиждаме и какво трябва да прибавим в живота си, за да придобием същото. И най- вече дали завистта, грандоманията и болната амбиция не ни заслепяват към основното съпровождащо успеха, а именно цената за него. Дали всеки от нас е не готов, а способен да плати цената за мечтите си. Може би като Икар и ние трябва да се докоснем до слънцето и да паднем смъртоносно, за да преценим способностите си и да преконструираме пътя на мечтите си.

Нека го кажа високо и ясно:  твоите таланти винаги ще те водят с няколко крачки напред пред „съперниците” ти. Всеки умее нещо, което дори да не е нечувано, е специално в проявлението си. Това нещо е твоят път и той не е универсален. Няма точна карта откъде ще те преведе и докъде ще стигнеш. Важното е, че е твой и той лъкатуши в зависимост от личната страст и избори.

Наложи се да пролея доста сълзи докато възприема тази идея. Трябваше да претърпя всеки вид поругаване над интелектуалната ми собственост: да експлоатират идеите ми; да ги плагиатстват;  да ги осъществяват от проект, върху който все още работя; да ме изключват от изложби и да го разбирам на самото откриване, когато съм завела един тон познати; да унищожават някои произведения с химикали, или просто да ги напръскат с разредена маслена боя; да ме държат с обещания за възнаграждение и трудов договор докато работя като мравчица. И знаете ли, това се случва на всеки!

Абсолютно всеки един от нас е преживял жестока несправедливост по отношение трудова дейност. Това е част от живота и вероятно винаги ще ни разочарова докато вървим напред, но фокусът трябва да остава към константата. Неизменното във вас- вие имате право да си тръгнете, да се сринете, да се депресирате, или оварварите, но ще го направите с онова нещо, което никога няма да ви изостави, онова, поради което ви наемат и оценяват- вашите способности. Тях никой не може да вземе.

Осъзнаеш ли собствения си потенциал вече нищо няма да те интересува освен развитието му. Тогава завистта отстъпва пред личната амбиция, която е умерена, контролирана, осъзната и действаща.

На всяка цена

Чувствали ли сте онова всепоглъщащо желание да успеете независимо от цената? Готови сте да обърнете света в порива си да получите златен медал. “На всяка цена трябва да победя” – една взривяваща мисъл. Стремеж, който е в състояние да играе на дама с границите на страстта и грандоманията.

Мразя това изречение, защото то опорочава искрената идея на успеха. Когато човек полага усилие с добри намерения, той го прави не само за биографията си, ами за по- висша цел. Твърдението, че страстта по дадена дейност е в състояние да накара борещия се да премести планини интерпретирам като устрем, който калява духа и спомага разрешаване на проблематики и затруднения в пътешествието до крайната цел.

Страстта облагородява, движи и надмогва препятствията, докато идеологията “на всяка цена” ми изглежда като силния глас на егото. “На всяка цена” може да потъпка всеки принцип, всеки морал. Да озвери индивида до степен, в която изгражда коварство в съзнанието му, разрушава съня му и го превръща в емоционален инвалид. “На всяка цена” губи идеята за справедлива конкуренция, която залага на качества, възможности и усилия, а не на подмолни игри и злоупотреба.

Според мен нито един успех не трябва да бъде на всяка цена, защото това би означавало да убиеш нравственост, да разрушиш човек, или собствения си живот. “На всяка цена” е дисхармония, която съкращава баланса. Склонен си да постъпиш непростимо, да пренебрегнеш семейната и приятелска среда, да унищожиш респекта спрямо собствената си персона. Превръщаш се в аскет на болестотворна амбиция, която ти отнема много повече, отколкото ти дава…

Родени сме в свят, в който колкото и да не ни се иска да признаем, сме длъжни да отдаваме- както в работата си, така и в личния живот. Полагаме усилия, които никога не са еднозначни, тъй като всяко едно от тях всъщност афектира поне още един човешки живот…или гилдия. Разбирате ли колко е отговорна личната уникалност?

Понякога се губим в липсата на признание, защото сме свикнали да наблюдавам събитията в определена рамка, а провокирани от наложената скорост на ежедневието, губим търпението си твърде бързо. Толкова бързо, че пропускаме естествени процес за отрезвяване на  мисълта и да сгряване на емпатията си, което води до хронично отчаяние и неудовлетвореност.

Силно вярвам в изграждането на всяка жилка от живота едновременно. По този начин е трудно даден неуспех да ни срине из основи…. когато е хармонично е невъзможно да изгубиш всичко по едно и също време, но дори даден аспект да западне за малко, после можеш да го доизградиш. Въпросът е да не закърняваме ценностите, вторачени в едничка цел, която уж взима превес над останалото.

Надявам се този блог пост да ви е дал храна за размисъл върху поведението на работния процес.

Благодаря за вниманието Ви,

Мария- Елена

Leave a Reply